Обещах да направя дребна справка в паспортната служба. Мислех си:

 

Обещах да направя дребна информация в паспортната работа. Мислех си: ходя на гишето и запитвам. Но там опашката излизаше на улицата. Мъжът от защитата изясни: идват си от чужбина за празниците и се редят да си сменят документите. Хората по никакъв начин не изглеждаха празнично, последните надали щяха да се доберат до гишето през този ден. Бяха напрегнати и ядосани, множеството ме гледаха отдолу под вежди. Бях обвинен, че ще минавам напред. Но една жена ми се усмихна. И единствено по тази усмивка я познах: Милка, наперената линотиперка от печатницата. Закачахме се с нея, като дежуряхме в наборния завод. Всъщност напълно друга жена - само че усмивката й бе останала. Дошла си от Испания. Дълго работила като шивачка, в този момент гледа възрастни хора. Пристигнала по Коледа, прекарала си добре. Обиколила братовчедки, приятелки. И най-после това - изненадата в паспортната работа. Това изтезание. Тази насмешка. Просто обидно...

Опашката се беше заслушала. Вероятно внимаваше какви са желанията на този жител, който се присламчва: дали единствено си приказва, или желае да се вреже в редицата. Когато Милка загатна обидата, един малък и снажен, мощно изрусен мъж се обърна и троснато добави: и болно! Извади цигара от джоба и я захапа.Там не се пуши, евентуално беше едвам си притъпи нервите.

Измъкнах се гузно. Не можех да обясня на тези хора, че това страната не го е провела особено за тях. Тук тя никому не предизвиква болежка, никого не наскърбява персонално, тъй като го ненавижда или тъй като е, да речем, червенокос или дюстабанлия.

 

От тая страна боли, даже когато си й приветлив, потребен, незаместим

 

Тя е такава страна, ръбовете й режат, ноктите й се забиват, дъхът й трови. Болката е удостоверение за контакт: докоснала те е, забелязала те е. Но другояче все така си й чужд, все така си й апатичен, все си й на пътя погрешно застанал. Няма подозрение, че които сме тук през днешния ден, се отличаваме с висок предел на болежка. Съчетана с обидата обаче, тя се трансформира в мъчение.

Няма да ви предлагам пространните си размисли по тази тематика. Отделил съм й доста време - дни и часове в предишното си на публицист. Разновидностите на болката са безчет, източниците й - изобретателни и подли, в болежка постоянно се трансформират неща, които доскоро са били богатство, приятност. Вдъхвали са ни живот - преносно или безусловно. И страдалчество, когато са ни ги отнемали. Писал съм и стихотворения, несъмнено, кой стихотворец не е отблъсквал или пък обожествявал болката със слово, тя е генератор освен на творчество, само че и на велики каузи. Изпитването на болката обаче, не и причиняването. Отношението ни към нея не е еднопланово. То се развива. Александър Геров ни демонстрира по какъв начин:

 

Болка.

Болко-о!

Болчице...

 

Да, ние от време на време опитомяваме, даже обикваме своите болки. Но по-често се опитваме да избягаме от тях. Особено когато болката е съчетана - към този момент казахме - с засегнатост. С отвращение, с несправедливост. Тогава освен плътта, душата е засегната и нейните рани са люти. Непоносими.

Напоследък се връщам към съветски артист от недалечното минало. Михаил Круг. В една от неговите песни може да се чуе следният вопъл: „ Как желая да съм там, където не боли! ”* Това е обяснимото, съвсем физическо копнение да се освободиш от болката, да се отдалечиш, да забравиш. То повлече със себе си милиони. Болката ги изведе от България и разпиля по огромния свят. Не болежка от земята, от народа, а болежка от страната. А и обидата. Неотдавна Марко Алмалех, съученик на брат ми Любомир, а в този момент равин в Държавата Израел, ми издиктува една еврейска сентенция: „ Обидата е стока, която в никакъв случай не се скапва ”. Т.е. душевните рани са с безграничен период на валидност. Вероятно това е тънката разлика с мъчителните убождания от българския живот. Болката отминава, тя се лекува и даже се не помни, обидата обаче е с висока продължителност, утаява се в душата, времето не я отмива.

Времето, споделяме ние. Но кое време, кои времена?

Заварих живи доста почтени мъже, видели популярност и респект, направили почтени каузи в мир и в бран, а след това натикани в сутерена на живота, концепциите и подвизите им осъдени с безмълвие, а залезът на дните им обгърнат в давност и мизерия. Бяха засегнати и още повече афектирани. Бяха унизени в идеалите и в най-светлите си намерения. Но в никакъв случай не ги чух да продумат горчиво или даже снизходително за България. Нашето всекидневно, съвсем механично произнесено „ българска работа ” бе способно да ги взриви.**

А през днешния ден? Гладът болежка ли е? А жаждата? За жаждата питайте в Перник. Някои хора от болките си се учат. И някои нации също. Какво научаваме ние - това е въпросът! Веднъж преживяхме към този момент болката от един изпразнен язовир. Помните ли срамната водна рецесия в София през деветдесетте? Четвърт век по-късно по същия сюжет жадува и се гърчи Перник. Шеговитото „ Пернишка покруса ” през днешния ден се разиграва изцяло действително в миньорския град. С болките все някак се оправяме. С поуката от тях - по никакъв начин.***

Обръщането на болката в мъдрост е съвсем историческа привилегия. Но с това откриваме друга тематика: ние сме надалеч от нея. А всичко дотук не беше етюд, единствено едни скромни бележки за нещо, което човек не може да обхване, само че и не може да отхвърли по пътя си от едно гише към друго....

________________________________

* Круг пее за грубия живот, има песни за незаконния свят, някои от тях са по текстове на поети от пандизите. Те публично - „ от горната страна ”, са оповестени за „ блат ”, само че опитите да бъдат неглижирани, избутани от обращение се провалят. Животът му прекъсва трагично, погубен е при обир в дома му (2002), а песните му не вехнат, феновете му се множат, залите плачат и пеят. Попитах другар, сътрудник от славното потомство на популярната „ Литературная газета ”: за какво? Та Круг пее за пандизите, за тъгата по свободата, за драмата на обезволения човек? А тези хора са свободни, вървят по концерти, песни пеят? Отговорът бе логически: доста от тях се отъждествяват със пандизчиите, изпитват дефицит на независимост, неналичието на шир ги сковава. Тези песни по някакъв метод показват и техните души...

А това „ където не боли ” в действителност е от балада за мъртвата обич. Но по какъв начин приляга единствено към целия сегашен наш свят...

** И това един път се случи. Които сме живи, добре помним по какъв начин остарелият боец Матвей Притворов попиля един празнословец за сходно словоблудство. Те не можеха да се наскърбяват на Отечеството за грубата му десница. Как лекуваха болките си, породени от нея, не знам. Та имало е и други времена, и други хора, това желая да кажа...

*** А паметта ни? За нея какво?